Четири часа през нощта. Свети Валентин току що е минал, а той е направил поредната си тъпа грешка. Беше се върнал там където не трябваше да се връща. Само заради някаква снимка. И защото е сантиментален. През цялото време я наблюдаваше. Знаеше, че е победен. Победи се сам. Не му пукаше. Търсеше, нещо красиво. Нюанс. Намери нищо. Но го намери навсякъде. Във всеки жест, във всяка дума. Хващаше се за дреболии, дорисуваше си ги така, че да имат смисъл. Да му харесат. Вяра... Липсваше. Липсваше толкова отдавна, че смисълът на тази дума му беше неясен. Виж спомен имаше. Спомен за началото. Тогава всичко беше интересно. Нямаше мънкания и лигни. Е хубаво де, имаше ги, но бяха на място. Тогава имаше жажда. Жажда за другия. Представата, която си създаваш и търсиш. Постепенно развалена от времето, от самите тях. Той още удържаше своята. Даде си време до пет часа. Тогава ще я захвърли завинаги. Всичко хубаво което беше видял и дори създал. Което беше открил. Щеше да го покрие със цялата гнус и със цялата си злоба. И да го подари на някоя друга за Свети Валентин. Някога. И щеше да се хареса.

  Имаше още половин час. Беше му жал. Повтаряше си неколкократно, че няма защо. Че нищо от това не си е заслужавало. Приемаше го твърде сериозно. Не обичаше драмите, още повече с негово участие. Сам се напъха там. Повтаряше колко е глупава, а в същото време в главата му се въртеше образа на последната им целувка. Тя не беше глупава. Тя беше небрежна, топла, естествена. Все едно само това бяха правили цял живот. Глупости. Тръсна глава. Имаше още време. Мислеше за всички жени, които познаваше. Преценяваше възможностите си. Можеше да получи не малко от тях. Но това го подтисна още повече. Последна целувка от малко, невинно, плахо дете. Е не беше дете. Беше момиче. Момиченце. Харесваше му да е гальовен дори с определението. Жена... Сети се, че малко по-рано беше получил друго мълчание, от друго момиче. Беше забравил. Усмихна се. Петнайсет минути докато изпълни това, което си беше обещал. Винаги изпълняваше обещанията си. Поне дадените към себе си. Не обичаше да се разочарова. Не само от нея. И от себе си. Имаше дарбата да се отдръпне и да погледне отстрани. Изглеждаха смешни. Типични. На първата им целувка някакъв пияница им беше подарил бутилка вино. Но дори и тази груба намеса не можа да развали хубавата вечер. Даже беше приятно, романтично. Наздраве за младоженците. Още можеше да се смее. Което го зарадва. Запали си цигара в разрез със спомена от безникотиновата нощ. Нищо кой знае какво. Просто ще го изхвърли. Правил го е и преди. Сега щеше да го е яд. Яд на собственото му безсилие. Не, не за изчистването. Там беше силен. Там всичко зависеше от него. И щеше да го свърши както трябва. Яд го беше на нея. На това, че не усети нищо. Всичко бяха приказки. Говорени преди. И от него и от нея. На други. Обясненията, които бяха получавали бяха почти същите. Не бяха различни. А искаха да са. Колко заведения затвориха тази нощ, и колко студено беше. Докато обикаляха в търсене на следващото имаше желанието да е далеч. Някъде на топло. Но вървеше до нея. Рошаво, сънено момиче с най топлите очи... Стана пет.

Това е!Страхотен, както винаги!Приеми моите адмирации!

Толкова красиво... и толкова тъжно....

Не можа, нали? Снимката е още на мястото си...

А пияниците, котките и сякаква странност имат навика да се появяват в най-неподходиящия момент.

leleeeeee, tova, koeto si napisal , e adski krasivo, be 4ovek! nosi use6tane za tiha radost i nejna tuga
Pi6e6 neveroyatno -bravo!

Красиво!!!

красиво...и тъжно

Бени, адмирациите от теб ме правят по-щастлив от спечелването на нобелова награда.
цун :)

СЮ
Не можах ли? :)
Снимката виси със страшна сила, а пияниците понякога добавят още една нотка на нереалност.


Благодаря ви :)