По прашния неравен път,

обвит във прах и мръсотия,

безумец, уморен до смърт

дояжда си последната филия.

^{. . .}

От кога върви, той вече е забравил.

Месеци, години, векове...

Покой и чест – всичко бе оставил,

щом чу, че него тя зове.

 

Две крачки го делят от нея...

Там отсреща - ето я - блести.

Най-после ще достигне свойта фея,

заслужено принцесата ще прелъсти.

 

Докосват се и плахо се оглеждат.

Учудване и празнота в очите ѝ личат,

бавно устните му обяснения нареждат.

Хиена и койот разпалено квичат.

 

-Погрешно викнах теб насън,

ще намериш друга вероятно...

-Благодаря – добре съм,

връщам се обратно.

^{. . .}

По прашния неравен път,

обвит във прах и мръсотия,

безумец, уморен до смърт,

дояжда си последната филия.

фантазирам си - той сигурно може като никой друг:)

Да ти е честито блогчето! :-))

eraklia, той изобщо не е като никой друг. За добро или лошо :)))

barywhite, мерси слънце :)

Виго, дали ще отане от филията?
Чудя се какво ли чувства човек ако знае, че се храни за последен път?
Стихотворението ми е много близко. Да не съм споделяла нещо? :-)))))))

Нели, незнам ама ше я делне с тебе.
Споделете :))))