Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.02.2008 06:27 - СИНХРОН
Автор: vigo Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1635 Коментари: 7 Гласове:
0



 Казваше се Винсънт. Имаше злобен поглед, белег на лявата буза и дупка на чорапа. Беше критик и рядко имаше работа. Живееше сам, в малък апартамент, с малък наем и с изглед към боклука. Нямаше приятели и роднини. Поздравяваше само хазяйката Грета и няколко свои колеги. В това се състоеше цялото му общуване с хората. Не беше самотен, имаше всичко, което му беше нужно. Нямаше възвишени цели или красиви мечти. Беше спокоен и доволен от живота.
Един ден, докато се качваше по стълбите на старата къща, видя едно непознато за него лице. Беше красива. Една от онези жени, които биха стоплили и най-студената ви утрин. Имаше дълга черна коса, вързана небрежно на конска опашка и усмивка, която би разведрила и най-примерния член на светата инквизиция. Носеше черни дънки и черна прилепнала блуза, подчертаваща нежната и гръд и чифт любознателни зърна.
Винс замря. Видя я как минава покрай него, усмихва се и изчезва, без той дори да помръдне. Минаха няколко минути докато осъзнае, че седи тъповато в крачка между две стъпала. Пое си въздух и побърза да се прибере в тесния си апартамент.
Минаха няколко дни преди да я срещне отново. Този път почти успя да отвърне на усмивката и. Получи се странна гримаса, но той бе горд. Срещаше я така през няколко дни в продължение на месец. Тогава разбра, че му е съседка. Не че беше глупав, просто очевидните неща му се изплъзваха.
Една вечер прибирайки се по-късно от обикновено я срещна на входа. Беше захапала портмонето си,с едната си ръка стискаше огромен пазарски плик, а с другата се опитваше да намери правилния ключ.
- Мхмхели омхорхели?
Винс я погледна изумен.
- Мхмхели омхорхели? – Каза пак тя, като се опитваше да не изпусне портмонето си.
- Какво?
- Омхорхи!
Винс даде всичко от себе си. Опитваше се трескаво да разбере какво му казва тази красива жена, захапала портмоне и с връзка ключове в ръка. Изведнъж му просветна. Той бръкна в джоба си, напипа ключа и с рязко движение отключи. Отвори бързо вратата и каза:
- Заповядайте.
Жената му намигна за благодарност и влезе. Докато се качваше по стълбите, той вървеше зад нея.Не можеше да откъсне поглед от стегнатото и тяло. И всяко стъпало му носеше нова наслада и липса на въздух. Спря. И докато Винс осъзнае, че е подминал етажа си, тя му хвърли ключовете, посочвайки с поглед вратата. Той само кимна и за почна да ги пробва един по един, докато накрая отвори. Пресегна се и светна лампата, дръпна се назад, изчаквайки я да влезе. Тя остави продуктите, изплю портмонето и се усмихна.
- Мерси. Аз съм Мари.
- Винс – и и подаде ръка
Тя я хвана и я тръсна леко.
- Е, Винс, ядеш ли пица?
Той понечи да изкрещи – Ям всичко! – Но се опомни и каза спокойно – Да.
- Чудесно, ела в осем.
Винс се поколеба.
- Къде?
Тя се засмя звънливо.
- Забавен си. Живееш в апартамента под мен нали?
- Да.
- Значи няма да закъснееш.
- Няма.
Не можеше да откъсне погледа си от нея.
- Е, Винс, радвам се че се запознахме.
- И аз, Мари.
Обърна се и тръгна неуверено към своя апартамент.
Час по-късно беше избръснат, с изрязани нокти и ухаещ на парфюм. Погледа часовника си – имаше още 15 минути. Помисли си да вземе цветя, но се отказа със сетни сили. Погледна пак часа, избърса обувките си с един мръсен парцал, отвори вратата, загаси лампата, заключи и бавно пое нагоре. Позвъни. Мари му отвори усмихната и каза:
- Здрасти, Винс. Влизай. Надявам се, си гладен?
- Като вълк. Мирише прекрасно.
- Не се подлъгвай, сигурна е ужасна.
Той се засмя.
- Не се тревожи, не съм много претенциозен. Съдейки по последната ми вечеря.
- Каква беше?
- Хотдог и палачинки.
- Обичам палачинки.
- Повярвай ми точно тези не би ги опитала.
- Толкова ли бяха лоши?
- Отвратителни!
- Тогава да измием спомена с чаша вино и добре направена пица, надявам се.
- Чудесна идея.
Тя отвори бутилка червено вино и сипа и на двамата.
- Наздраве, Винс.
- Наздраве, Мари.
- Да видим каво се е получило с пицата.
- Добре.
Мари излезе към кухнята.Той се настани удобно на близкото кресло и заоглежда стаята.Подредена, слънчева и някак жива. Не като неговата дупка с разхвърляни листа и дрехи навсякъде. Имаше хубав изглед към тихата и спокойна уличка пред къщата. Малък гардероб,удобен мек диван с множество малки възглавнички, ниска кокетна масичка и две кресла. Мари прекъсна краткия му оглед.
- Готова е. Хайде.
Малко по-късно, доволно нахранени, отпиваха бавно последните глътки вино.
Винс говореше. Говореше, както никога не бе говорил. Раздаваше всяка своя мисъл и спомен без жал. Въодушевен, ровеше из своята душа да намери нещо ценно за нея. Да и направи дар и комплимент, съвсем небрежен уж. Нощта остаря... Думите свършиха. Тихо мълчание. Само поглед. Устните и мамеха. Той я целуна... леко... нежно... очакващ. Прокара езиче по тях. Тя отвърна мързеливо. Като сънена котка. Бавно се спусна по шията и се върна отново на устните и... бавно. Погали бузите леко, косите. Ръцете и сами побутнаха неговите към гърдите и. Лениво. Той не спираше да я целува, притискащ, галещ. Дрехите пареха по телата им, жадни да бъдат захвърлени. Обсипа тялото и с целувки, докосващ леко, нежно, после страстно. Беше в нея. Опиянен въздухът застина, неволен свидетел на жаждата им за живот. Времето се скри смутено, звездите угаснаха, светът се промени.
Утрините лъчи го изтръгнаха от съня. Стаята беше празна. От кухнята се чуваше приглушен шум. Той премига с очи, осъзнаващ случилото се. Прекъсна го нежен глас.
- Ти се събудил. – Тя се усмихна – Кафе?
Винс се изправи все още увит в чаршафа и я целуна.
- Добро утро, Мари.
- Трябва да излизам след малко. Колко захар?
- Две, мерси.
- Трябва да се обличам, нали няма да се разсърдиш?
- Няма. Колко е часа?
- Почти девет.
- И аз закъснявам. Трябваше да предам две статии днес.
Той започна да събира дрехите си. Отпи глътка топло кафе.
- Имаш ли цигара?
- Чакай, в кухнята имам.
Навлече полусънен панталоните си, пооправи ризата доколкото можа.
- Ето. Запали една и на мен. Ужасно закъснях.
Беше облечена и връзваше косата си на опашка.
- Вземи. Защо я връзваш? Харесва ми пусната.
- Знам, Винс. – каза тя и го целуна. – Хайде, готов ли си?
Той се огледа дали всичко е взел.
- Да.
Излязоха и заслизаха припряно по стълбите. Спряха на неговата площадка. Целунаха се, тя оправи яката на ризата му.
- Кога свършваш работа Мари?
- Ела към осем. Трябва да съм приключила. Чао мили, закъснявам.
Целуна го още веднъж и тръгна надолу. Винс се прибра, изкъпа се, написа статиите разсеян и побърза да ги предаде.
В осем часа звънеше на нейната врата. Двайсет и една червени рози чакаха да бъдат подарени. Тишина. Звънна пак. Оглада се смутено и си тръгна. В осем и половина пак беше там, отново тишина. Каза си, че сигурно са я задържали. Звъня пак в девет, в девет и половина, в десет, в единайсет...
През цялото време мислеше къде е тя. Напрягаше слух да чуе стъпките и. Заспа от изтощение в четири сутринта.
Събуди се към обяд. Пи кафе, изми се и пак звъня на вратата. Отново нищо.Отиде на работа. Върнаха една от статиите му за редакция. Преди да се прибере, пак я потърси. Никой не му отвори. Пренаписа всичко, излезе да хапне навън. Върна се в осем. Още я нямаше. Прибра се и заспа. Същото се повтори и в следващите два дни. Ходеше като сомнамбул. Може би беше заминала спешно, без да успее да го намери. Да я беше видял поне за миг. Да разбере какво се е случило.
Събуди го телефонен звън. Викаха го да получи покана за едно ново представление, набиращо широка популярност. Погледна часовника, беше дванайсет на обяд. Изкъпа се и се избръсна. Спретнат и полусънен излезе от в къщи. Видя я как слиза по стълбите. Минавайки покрай него Мари само се усмихна, каза небрежно – Здрасти, Винс – и отмина забързано надолу.  От изненада не успя даже и да помисли да реагира. Втурна се със закъснение след нея. Спря чак когато излезе на улицата. Огледа се, но от Мари нямаше и следа.
Тръгна унило към редакцията да си вземе поканата. Мислеше какво е направил погрешно, дали не е казал нещо грубо, обидно, дали се е държал добре. Целият му ден мина в размисли и самосъжаление.  Вечерта отиде и машинално изгледа представлението, за което беше получил покана. Изобщо не разбра за какво става въпрос. Реши да се прибере пеша. Времето беше приятно. Една от последните топли, есени вечери. Нямаше много хора по улиците. Само от време на време го подминаваха малки групички от хора, весело подпийнали и забързани кой знае на къде. Беше късно. Реши да мине през парка, миризмата на падналите листа го успокояваше с нежния си дъх. Не мислеше за нищо, просто се разхождаше бавно. Беше почти в къщи, деляха го само няколко пресечки. Пред него се чуха викове. Винс се загледа натам. Бяха четири момчета и две момичета, крещяха подигравателно по адрес на жена, излизаща от близкото заведение. Най-шумният от тях извика – Мари – и последва серия от вулгарни изрази. Винс се забърза натам, вперил поглед в отдалечаващата се жена. Точно преди да завие в първата пряка, една улична витрина освети лицето и за миг. Беше неговата Мари. Винс побесня, насочи се към шумния тип, замахна и го удари в лицето. Намесиха се другите момчета, едното от тях го удари в гърлото, Винс падна. Някой го риташе. Биха го. Биха го лошо.
Отвори бавно очи, клепачите му тежаха. Беше ден. Усещаше огромна болка в гърдите. При всяко вдишване тя се засилваше неимоверно. Понечи да извика, но се чу само хъркащ звук. Сякаш от нищото, изплува загрижена медицинска сестра. Погледна купчината системи, включени в него, намери тази която търсеше и инжектира някаква течност.
- Спокойно. Ето това ще Ви помогне. Всичко ще бъде наред. Докараха Ви преди три дни, от тогава се грижа за вас. Ще се оправите, докторът каза...
Докато сестрата говореше, болката намаля, накрая съвсем изчезна. Винс започна да се унася... повтаряше си – Тя ще дойде, всичко ще е наред, мойта малка Мари ще дойде и ще ме целуне, ще бъдем щастливи, ще ме прегърне и всичко ще се оправи, тя ще дойде.... Не спираше.

...

Няколко дни по-късно Мари весело изкачваше стъпалата нагоре, подминавайки апартамента му, без да забележи малката жълтеникава бележка на вратата, която гласеше:

“Винсънт Дювал почина на 15 октомври сутринта.
 Погребението ще бъде в събота – 16-ти, в 14:30
 на централните гробища.
      От общината.”




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. malkotokuche - Много е красиво
24.02.2008 12:07
Много е красиво. Просто...много истинско.
цитирай
2. анонимен - Мдааа,затрогваща е
24.02.2008 12:13
смъртоносната целувка на живота.
Поздравления, този път БЕЗ мои насрещни вдъхновения , много трябва да редактирам...
цитирай
3. vigo - malkotokuche, vishnichka благ...
24.02.2008 23:50
malkotokuche, vishnichka благодаря :)
цитирай
4. nellka - мисля, че
25.02.2008 09:55
трябва по-често да пишеш проза.
Много ми хареса!
Изобщо... ти си съкровището, което е чакало да бъде открито!
Това е суфизъм.
Поздрави, Виго! Чудесен си!
цитирай
5. vigo - Нели, скъпа направо ме засрамва...
26.02.2008 04:17
Нели, скъпа направо ме засрамваш!
{}
цитирай
6. benra - просто
27.02.2008 11:07
е задължително да пишеш проза и не просто да пишеш, но да ни я даваш да четем.Не бъди егоист!
цитирай
7. vigo - Бени, не съм егоист бре слънчо. :...
28.02.2008 08:08
Бени, не съм егоист бре слънчо. :))
Работя по въпроса {}
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: vigo
Категория: Лични дневници
Прочетен: 424253
Постинги: 138
Коментари: 1147
Гласове: 6922
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031